200
Idna po-stára státija, ud 3 márt 2006 g., publikuvana ud Goran Gotev u balgarskata nuvina "DUMA". Státijata ij mlogu interesna i se prekázva, kaćé prez '70-te gudini na menatija vek idna delegácija banátsći balgare ud Bišnov ij bá izgonata ud Balgarskata ambasáda ud Bukuréš. Dali znáj nekuj, koj ud Bišnov ij bil u tazi dlegácija? Ej, málku ij kritikuvanu i Balgarskotu Družstvu, či ni dáva nosce i na drugjijete organizáciji, ama samite reportere prepuznávat po-natáta, či mládite "balgare" ud Vlášku ni znájat da hurtuvat balgarsći...
Вековете между Била и БИЛЛАЗащо емигрантите ни в Румъния все по-често се пишат румънци и не чувстват грижата на родината
Горан Готев
Горан Готев
Ще призная, срам не срам, че цели седем години живях в Румъния, но за първи път посетих "българско" село тридесет години по-късно. Е, имам някакво обяснение, но след толкова години то не звучи чак толкова убедително.
Бях още в началото на кореспондентския си мандат през 70-те години на миналия век, когато посолството ни в Букурещ бе посетено от делегация от етнически българи - жители на село Бешеньов в румънски Банат. Наближаваше поредната годишнина от рождението на Христо Ботев и те канеха представители на посолството, а ако е възможно и лично посланика, да гостуват на училището, което носи името на българския поет и революционер. Тогава посланик и доайен на дипломатическия корпус бе Георги Богданов - по-скоро изтъкнат в миналото партиен деец, отколкото дипломат. Дали защото много добре знаеше, че кабинетът му се подслушва от румънската "Секуритате", или по някакво свое лично убеждение, но той буквално нахока банатските ни гости, че те били граждани на Румъния и следователно няма какво да търсят от чуждо за тях посолство.
На мен направо ми причерня от тази грубост и безцеремонност, но когато при първия подходящ повод успях да споделя несъгласието си с подобно отношение към сънародниците ни, живеещи от векове в Румъния, Георги Богданов ми обясни, че ако ние демонстрираме интерес към етническите българи, румънските власти незабавно ще реагират с актуализиране на претенциите им за положението на власите, населяващи някои наши дунавски села. А те били много по-малко от българите в Румъния. Разбира се, че той не беше прав, но не аз можех да споря с него. По-лошото е, че повече нито един етнически българин от румънски Банат не стъпи в нашето посолство. Нещата се промениха чак след свалянето на Чаушеску, когато сънародниците ни дори получиха правото да имат свой представител в румънския парламент. Веднага след кървавия преврат редакцията на "Работническо дело" бе посетена от представители на българите в Румъния и в интервюто, което ни даде техният шеф, бе изтъкнато, че само около Букурещ живеят потомците на двеста хиляди етнически българи. Дали са толкова, разбира се, че никой не ги е броил, а при периодичните преброявания на населението етническите българи, които не живеят компактно в български села, се пишат румънци. Факт е, че според официалните статистики в северната ни съседка живеят само около 8 хиляди българи, което изобщо не отговаря на истината.
Най-старата организация на българите в Румъния е била създадена още в 1892 г. от братята Евлоги и Христо Георгиеви. Точно сто години по-късно е учредена и общността "Братство" и един от нейните основатели е Българското културно дружество. Въпреки това сега тези две организации воюват помежду си и причината са пак парите. Обединява ги единствено общото им недоволство от поведението на Съюза на банатските българи, който от 2000 г., когато изпрати свой представител в парламента, не отпуска никакви средства за развитието на другите български организации.
Според колежката София Георгиева от БТА, каквито и разногласия и конфликти да има между съществуващите днес три организации на етнически българи, и трите са единодушни, че не получават никаква помощ от България. Тоест онова, което споменах в началото, продължава и до днес. Тънасе Мирчу от Българското културно дружество е заявил, че България не се грижи за сънародниците ни в Румъния, а депутатът Николае Миркович е убеден, че румънските българи не се чувстват свързани с родината ни, защото 80-90 на сто от тях дори не са я посещавали.
Все пак добре е, че поне и трите организации на българите в Румъния са единодушни в това, че на румънска земя живеят между сто и двеста хиляди етнически българи, но при преброяването повечето от тях не правят разлика между гражданство и етническа принадлежност и затова се пишат румънци, в смисъл румънски граждани.
В един слънчев зимен ден се връщахме от Букурещ и някъде на половината път до Гюргево и Русе ни хрумна идеята да посетим едно от тези села в Южна Румъния, за което ни казваха още в София, че е населено с българи. Ставаше дума за село Извоареле, което ще рече Изворите.
- Щом искате да видите истинско българско село, идете в Била - каза кметът на Извоареле. - То е само на десет-петнадесет километра оттук и наистина си е чисто българско село.
Макар че пристигнахме в късния следобед, селото продължаваше да изглежда безлюдно, сякаш всичко живо бе по къра, а там изобщо не забелязахме хора. На малкия селски площад до църквата видяхме няколко младежи да пият бира край вратата на селския магазин, който бе универсален или по-точно уникален, просто защото беше единственият в Била. А по липса на кръчма, той бе и кръчма.
Още при почерпката ни с младежите опитите ни да ги заговорим на български пропаднаха. Обясниха ни, че почти всичко разбират и че в къщи родителите им
„хортуват“ или „гълчат“ на български, но те са учили в румънско училище и говорят само румънски. Имената им и те звучаха по-скоро като румънски или по-точно по румънски маниер - Велико Ангел и Буйка Мирча.
И двамата току-що се бяха завърнали от работа. Признаха, че са късметлии за разлика от повечето си връстници, защото били наети в местната база за спортен риболов на някой си Рихард, вероятно от етническите германци. Който за разлика от тях доста често отскачал до България.
Естествено един от първите ни въпроси бе какви са месечните им заплати. И двамата още говореха в милиони, защото казаха, че получават по 2.5 милиона леи, тоест 250 нови леи, което се изчислява на около 180 лева. Само че в сумата влизали и данъците, и удръжките. За хора, живеещи на село обаче, това бе приличен доход, защото в този край занимаващите се със селско стопанство едва свързват двата края.
Велико и Буйка искаха да проверят знанията си по български и много се зарадваха като им казахме, че кон и на български се казва кон, а каруца - каруца. Но тъй като се черпехме с бира, излезе, че ние казваме шише или бутилка, а те - цекленка. Което и до този момент не мога да проумея откъде идва.
По-голям късмет имахме с 80-годишната баба Елена и нейната приятелка и моя връстница - 70-годишната баба Мария. И двете не само говореха български, но много се зарадваха, че могат да си приказват с живи българи отвъд Дунава, нашенци, каквито не били виждали
от време оно.
Но най-въодушевена от срещата ни бе Димитра Замфир, която също като дядо Георги веднага ни покани на гости. И сигурно щяхме да се отзовем на любезната покана, ако до вечерта не трябваше да сме се прибрали в България.
Моабетът с дядо Георги, който тъй много настояваше да опитаме от тазгодишното му вино, се оказа полезен и за него, защото ни довери проблемите си и ни потърси съвет като от по-учени хора от него. Разказа ни, че има син и дъщеря и шестима внуци, но всички живеят в Букурещ. Е, често го навестяват, но защо - защото го кандардисват да продаде неговите 120 декара земя. Човекът знаеше, че един ден това ще стане неизбежно, защото никой от близките му не е останал на село, но с природния си усет разбираше, че ако сега продаде земята, все едно ще я хариже. В този край далеч от големите пътища земята се продаваше на безценица.
Бях още в началото на кореспондентския си мандат през 70-те години на миналия век, когато посолството ни в Букурещ бе посетено от делегация от етнически българи - жители на село Бешеньов в румънски Банат. Наближаваше поредната годишнина от рождението на Христо Ботев и те канеха представители на посолството, а ако е възможно и лично посланика, да гостуват на училището, което носи името на българския поет и революционер. Тогава посланик и доайен на дипломатическия корпус бе Георги Богданов - по-скоро изтъкнат в миналото партиен деец, отколкото дипломат. Дали защото много добре знаеше, че кабинетът му се подслушва от румънската "Секуритате", или по някакво свое лично убеждение, но той буквално нахока банатските ни гости, че те били граждани на Румъния и следователно няма какво да търсят от чуждо за тях посолство.
На мен направо ми причерня от тази грубост и безцеремонност, но когато при първия подходящ повод успях да споделя несъгласието си с подобно отношение към сънародниците ни, живеещи от векове в Румъния, Георги Богданов ми обясни, че ако ние демонстрираме интерес към етническите българи, румънските власти незабавно ще реагират с актуализиране на претенциите им за положението на власите, населяващи някои наши дунавски села. А те били много по-малко от българите в Румъния. Разбира се, че той не беше прав, но не аз можех да споря с него. По-лошото е, че повече нито един етнически българин от румънски Банат не стъпи в нашето посолство. Нещата се промениха чак след свалянето на Чаушеску, когато сънародниците ни дори получиха правото да имат свой представител в румънския парламент. Веднага след кървавия преврат редакцията на "Работническо дело" бе посетена от представители на българите в Румъния и в интервюто, което ни даде техният шеф, бе изтъкнато, че само около Букурещ живеят потомците на двеста хиляди етнически българи. Дали са толкова, разбира се, че никой не ги е броил, а при периодичните преброявания на населението етническите българи, които не живеят компактно в български села, се пишат румънци. Факт е, че според официалните статистики в северната ни съседка живеят само около 8 хиляди българи, което изобщо не отговаря на истината.
Най-старата организация на българите в Румъния е била създадена още в 1892 г. от братята Евлоги и Христо Георгиеви. Точно сто години по-късно е учредена и общността "Братство" и един от нейните основатели е Българското културно дружество. Въпреки това сега тези две организации воюват помежду си и причината са пак парите. Обединява ги единствено общото им недоволство от поведението на Съюза на банатските българи, който от 2000 г., когато изпрати свой представител в парламента, не отпуска никакви средства за развитието на другите български организации.
Според колежката София Георгиева от БТА, каквито и разногласия и конфликти да има между съществуващите днес три организации на етнически българи, и трите са единодушни, че не получават никаква помощ от България. Тоест онова, което споменах в началото, продължава и до днес. Тънасе Мирчу от Българското културно дружество е заявил, че България не се грижи за сънародниците ни в Румъния, а депутатът Николае Миркович е убеден, че румънските българи не се чувстват свързани с родината ни, защото 80-90 на сто от тях дори не са я посещавали.
Все пак добре е, че поне и трите организации на българите в Румъния са единодушни в това, че на румънска земя живеят между сто и двеста хиляди етнически българи, но при преброяването повечето от тях не правят разлика между гражданство и етническа принадлежност и затова се пишат румънци, в смисъл румънски граждани.
В един слънчев зимен ден се връщахме от Букурещ и някъде на половината път до Гюргево и Русе ни хрумна идеята да посетим едно от тези села в Южна Румъния, за което ни казваха още в София, че е населено с българи. Ставаше дума за село Извоареле, което ще рече Изворите.
- Щом искате да видите истинско българско село, идете в Била - каза кметът на Извоареле. - То е само на десет-петнадесет километра оттук и наистина си е чисто българско село.
Макар че пристигнахме в късния следобед, селото продължаваше да изглежда безлюдно, сякаш всичко живо бе по къра, а там изобщо не забелязахме хора. На малкия селски площад до църквата видяхме няколко младежи да пият бира край вратата на селския магазин, който бе универсален или по-точно уникален, просто защото беше единственият в Била. А по липса на кръчма, той бе и кръчма.
Още при почерпката ни с младежите опитите ни да ги заговорим на български пропаднаха. Обясниха ни, че почти всичко разбират и че в къщи родителите им
„хортуват“ или „гълчат“ на български, но те са учили в румънско училище и говорят само румънски. Имената им и те звучаха по-скоро като румънски или по-точно по румънски маниер - Велико Ангел и Буйка Мирча.
И двамата току-що се бяха завърнали от работа. Признаха, че са късметлии за разлика от повечето си връстници, защото били наети в местната база за спортен риболов на някой си Рихард, вероятно от етническите германци. Който за разлика от тях доста често отскачал до България.
Естествено един от първите ни въпроси бе какви са месечните им заплати. И двамата още говореха в милиони, защото казаха, че получават по 2.5 милиона леи, тоест 250 нови леи, което се изчислява на около 180 лева. Само че в сумата влизали и данъците, и удръжките. За хора, живеещи на село обаче, това бе приличен доход, защото в този край занимаващите се със селско стопанство едва свързват двата края.
Велико и Буйка искаха да проверят знанията си по български и много се зарадваха като им казахме, че кон и на български се казва кон, а каруца - каруца. Но тъй като се черпехме с бира, излезе, че ние казваме шише или бутилка, а те - цекленка. Което и до този момент не мога да проумея откъде идва.
По-голям късмет имахме с 80-годишната баба Елена и нейната приятелка и моя връстница - 70-годишната баба Мария. И двете не само говореха български, но много се зарадваха, че могат да си приказват с живи българи отвъд Дунава, нашенци, каквито не били виждалиот време оно.
Но най-въодушевена от срещата ни бе Димитра Замфир, която също като дядо Георги веднага ни покани на гости. И сигурно щяхме да се отзовем на любезната покана, ако до вечерта не трябваше да сме се прибрали в България.
Моабетът с дядо Георги, който тъй много настояваше да опитаме от тазгодишното му вино, се оказа полезен и за него, защото ни довери проблемите си и ни потърси съвет като от по-учени хора от него. Разказа ни, че има син и дъщеря и шестима внуци, но всички живеят в Букурещ. Е, често го навестяват, но защо - защото го кандардисват да продаде неговите 120 декара земя. Човекът знаеше, че един ден това ще стане неизбежно, защото никой от близките му не е останал на село, но с природния си усет разбираше, че ако сега продаде земята, все едно ще я хариже. В този край далеч от големите пътища земята се продаваше на безценица.
- - - - -
Често пиша за предстоящото приемане на България и Румъния в ЕС и също тъй често съм изтъквал предимствата на Румъния - липса на организирана престъпност, много по-ефективна борба с корупцията, неразграбена като у нас индустрия, приватизация с участието на големи европейски и междунационални корпорации, а не с мафиотски офшорки, пак като у нас, разширяващо се промишлено производство.
Е, срещата с румънското село показва, че и те си имат ахилесова пета. Истината е, че през годините на социализма индустриализацията бе извършена за сметка на румънското село. Румънските кооперативни стопанства никога не успяха да достигнат равнището на нашите, селата не бяха обновени като у нас, а опитът на Чаушеску през последните няколко години на неговата диктатура да ги превърне в селища от градски тип, тоест да натика селяните в панелни жилища без дворове за отглеждане на домашни животни и птици, напълно се провали. Единственото предимство пред нас е, че селското население остана в селата си, че сега там има достатъчно работна ръка включително и голям брой млади хора, и ако се намерят инвестиции, и румънското село би могло да излезе от летаргията. Сега обаче то е пак някъде там, където е било и в първите следвоенни години. Сякаш машината на времето е зациклила. Сякаш животът на село е спрял.
Името на румънската Била почти машинално извиква асоциацията за магазините на Билла. И също тъй машинално решаваш, че тях ги делят векове...
Е, срещата с румънското село показва, че и те си имат ахилесова пета. Истината е, че през годините на социализма индустриализацията бе извършена за сметка на румънското село. Румънските кооперативни стопанства никога не успяха да достигнат равнището на нашите, селата не бяха обновени като у нас, а опитът на Чаушеску през последните няколко години на неговата диктатура да ги превърне в селища от градски тип, тоест да натика селяните в панелни жилища без дворове за отглеждане на домашни животни и птици, напълно се провали. Единственото предимство пред нас е, че селското население остана в селата си, че сега там има достатъчно работна ръка включително и голям брой млади хора, и ако се намерят инвестиции, и румънското село би могло да излезе от летаргията. Сега обаче то е пак някъде там, където е било и в първите следвоенни години. Сякаш машината на времето е зациклила. Сякаш животът на село е спрял.
Името на румънската Била почти машинално извиква асоциацията за магазините на Билла. И също тъй машинално решаваш, че тях ги делят векове...
=========================================
I pá ud tazi nuvina, "Duma", idna státija ud Svetlána Karadžova, za poeta Anton Lebanov.
DUMA 03.06.2006
Моят дом е моята България
Моят дом е моята България
Антон Лебанов, банатчанинът от Винга, който скоро навършва 94-години - за родното място и участта на преселника, за отечеството...
Когато стане дума за банатски българи всеки си мисли, че те са някъде там, в областта затворена между Румъния, Унгария и Сърбия. Но те са и тук, в родната България, където някои от тях са се завърнали обратно. По-късните преселници, които са още живи и пазят спомена за родното място, разказват интересни случки.
Един от тези герои е Антон Лебанов - жива легенда за банатските българи, който търпеливо понася "забравеността" си след попадането в книгите, описващи историята на българите от Банат. И се бори с вечните дилеми, които измъчват всеки преселник, завърнал се в отечеството.
Светлана Караджова
Когато стане дума за банатски българи всеки си мисли, че те са някъде там, в областта затворена между Румъния, Унгария и Сърбия. Но те са и тук, в родната България, където някои от тях са се завърнали обратно. По-късните преселници, които са още живи и пазят спомена за родното място, разказват интересни случки.
Един от тези герои е Антон Лебанов - жива легенда за банатските българи, който търпеливо понася "забравеността" си след попадането в книгите, описващи историята на българите от Банат. И се бори с вечните дилеми, които измъчват всеки преселник, завърнал се в отечеството.
Антон Лебанов, ветеранът банатчанин от ВингаСнимкa Диана Милева
Роден е във Винга (основана през 1741 г. от преселници чипровчани) на 14 ноември 1912 г. Завършва гимназиалното си образование през 1931 г. в лицея на отците пиаристи в Тимишоара, чийто орден е повикан от чипровчанката баронеса Маргарита Бибич от Рим, за да обслужва училището за децата на крепостните в имението й "Света Ана". После го премества в Тимишоара. В старата сграда могат да се видят великолепни дърворезби от 1788 г. По-късно, през 1912 г. училището се настанява в нова сграда, която и до ден днешен украсява града. Лебанов се дипломира през 1935 г. Завършва право в университета в Клуж и веднага започва работа като стажант-адвокат във Винга. През 1938-39 г. отбива военната си служба и продължава да работи като правист в родното си село.
Между двете световни войни общността на банатските българи изживява етнокултурно възраждане. Битката се води най-вече от образованите и запалени за каузата млади дейци, които отдават цялата си енергия за едно дело, което приобщава преселниците отново към старата родина, като връща названието "банатски българи" до старото "павликяни". Сред младите лидери се открояват Карол Телбизов от Стар Бешенов и Антон Лебанов от Винга.
По време на учението си в лицея и университета Лебанов започва да пише поезия на своя роден диалект, който е признат за втори вариант на българския книжовен език. Първите му стихове са свързани с родния дом и природата. Активната обществена позиция го провокира да пише за "събуждането" на банатските българи и осъзнаването им като малцинство. Публикува в започналия да излиза от 1935 г. в Тимишоара вестник "Банатски български гласник", издаван от Карол Телбизов. В началото Лебанов сътрудничи при издаването на вестника със свои статии и стихове като кореспондент на изданието от Винга. През 1937 г. става отговорен редактор, а след като Телбизов се изселва в България, поема цялата работа около издаването на "Банатски български гласник" от ноември 1940 г. до собственото си изселване през 1943 г.
Една от статиите на Антон Лебанов от 15 март 1936 г. е своеобразна програма за действие на банатското българско малцинство, за единство в "мисленето, усещането и работата". Тази дейност се съпътства с издаването на вестници и книги, чиято цел е духовното възраждане и оцеляване.
Лебанов участва в състава на делегацията на банатските българи и в проведения "първи извънреден конгрес на представителите на българите, населяващи всички покрайнини на Румъния" на 21 и 22 май 1936 г. в Букурещ. Двамата с Карол Телбизов са избрани в Изпълнителния комитет. През 1939 г. възникват условия да бъде създаден организационен комитет на Българското народно общество в Банат с председател Петър П. Телбис, подпредседател Антон Лебанов и секретар Карол Телбизов. Исканията на банатските българи са изложени в меморандум и гласят: кметовете, назначавани в българските селища, да бъдат българи; да се въведе български език в началното училище в селищата с българско население; да се довърши аграрната реформа и се оземлят всички правоимащи; да се създаде във Винга земеделско училище с преподаване на български език и др.
Една от най-забележителните страници в историята на банатските българи е спасяването през 1941 г. на 1100 военопленници от Вардарска Македония, Западните покрайнини, Тимошката област и югославски Банат, попаднали в германски лагер в Тимишоара. Основният организатор на акцията е Лебанов, който дава пример за действена съпричастност. Спасяването става с посредничеството на българската легация в Букурещ. В акцията участва съпругата на Лебанов, а също така - инж. Антон Дерменджин, фармацевтът Рафаел Телбис, студентът Никола Островски и др., които се включват в набавянето на храна и помощи за пленниците в лагера от селата на банатските българи.
Антон Лебанов идва в България с последната голяма преселническа вълна през 1943 г. Настанява се в София и работи в дирекция "Печат" в Министерство на информацията, в Българската телеграфна агенция като редактор с унгарски и румънски език и кореспондент на румънската агенция "Аджерпрес". За дългогодишната си дейност в БТА получава наградата "Златно перо", а от унгарската телеграфна агенция MTI - отличието "Почетен член". При едно от честванията на Чипровското въстание е награден с медал "Петър Парчевич". От Агенцията на българите в чужбина е удостоен с медал "Иван Вазов" за цялостната му дейност за духовно приобщаване на банатските българи към родината.
Неотдавна излезе и стихосбирката му "Младежки спомени", включваща негови творби от периода 1929-1935 г. и 1991 -1996 г. Инициативата за издаването й е на културната фондация "PG 33" от Стар Бешенов, най-голямото село на банатските българи в Румъния.
Стихотворенията в книгата са обединени от носталгия към родното място. Дълбоко в гънките на строфите пулсира чувството на жалост за раздялата с родината. Отново и отново поетът ще се връща в мислите към родния Банат, ще броди из улиците на Винга, ще гледа с насълзен поглед двете кули на исполинската църква и ще повтаря като заклинание стиховете си, посветени на родния край.
Преселниците умеят да "разговарят" със своите сънародници в новите места; с оставащите в родните села; с различните култури, който срещат по пътя си, да се връщат към спомените. Защото трябва да да се сподели всичко, да се запази изгубеното, въпреки несигурния променящ се свят. Терзанията на пътуващата душа, която се измъчва от чувство за вина и моли за прошка намират покой в единението с родното, където с тихите стъпки на майка и баща, със звука на камбаните, всичко се събира в едно.
Вплитат се стари легенди и нови истории, животът на продължава, независимо от всички изпитания и изкушения. Все пак нещо оцелява, нещо се движи и напредва към светлината, въпреки мъките и терзанията.
И макар да ти се струва, че разсъмване не може да има, защото всичко е изстрадано, а злото на разрушението и забравата е надвиснало над главите ни, все пак ще дойде светлото бъдеще, в което вярваме всички.
Фактът, че се появяват книги като тази на Антон Лебанов, че някой се сеща и оценява направеното, е показател, че мостовете между миналото и бъдещето продължават да се градят и проправят.
Между двете световни войни общността на банатските българи изживява етнокултурно възраждане. Битката се води най-вече от образованите и запалени за каузата млади дейци, които отдават цялата си енергия за едно дело, което приобщава преселниците отново към старата родина, като връща названието "банатски българи" до старото "павликяни". Сред младите лидери се открояват Карол Телбизов от Стар Бешенов и Антон Лебанов от Винга.
По време на учението си в лицея и университета Лебанов започва да пише поезия на своя роден диалект, който е признат за втори вариант на българския книжовен език. Първите му стихове са свързани с родния дом и природата. Активната обществена позиция го провокира да пише за "събуждането" на банатските българи и осъзнаването им като малцинство. Публикува в започналия да излиза от 1935 г. в Тимишоара вестник "Банатски български гласник", издаван от Карол Телбизов. В началото Лебанов сътрудничи при издаването на вестника със свои статии и стихове като кореспондент на изданието от Винга. През 1937 г. става отговорен редактор, а след като Телбизов се изселва в България, поема цялата работа около издаването на "Банатски български гласник" от ноември 1940 г. до собственото си изселване през 1943 г.
Една от статиите на Антон Лебанов от 15 март 1936 г. е своеобразна програма за действие на банатското българско малцинство, за единство в "мисленето, усещането и работата". Тази дейност се съпътства с издаването на вестници и книги, чиято цел е духовното възраждане и оцеляване.
Лебанов участва в състава на делегацията на банатските българи и в проведения "първи извънреден конгрес на представителите на българите, населяващи всички покрайнини на Румъния" на 21 и 22 май 1936 г. в Букурещ. Двамата с Карол Телбизов са избрани в Изпълнителния комитет. През 1939 г. възникват условия да бъде създаден организационен комитет на Българското народно общество в Банат с председател Петър П. Телбис, подпредседател Антон Лебанов и секретар Карол Телбизов. Исканията на банатските българи са изложени в меморандум и гласят: кметовете, назначавани в българските селища, да бъдат българи; да се въведе български език в началното училище в селищата с българско население; да се довърши аграрната реформа и се оземлят всички правоимащи; да се създаде във Винга земеделско училище с преподаване на български език и др.
Една от най-забележителните страници в историята на банатските българи е спасяването през 1941 г. на 1100 военопленници от Вардарска Македония, Западните покрайнини, Тимошката област и югославски Банат, попаднали в германски лагер в Тимишоара. Основният организатор на акцията е Лебанов, който дава пример за действена съпричастност. Спасяването става с посредничеството на българската легация в Букурещ. В акцията участва съпругата на Лебанов, а също така - инж. Антон Дерменджин, фармацевтът Рафаел Телбис, студентът Никола Островски и др., които се включват в набавянето на храна и помощи за пленниците в лагера от селата на банатските българи.
Антон Лебанов идва в България с последната голяма преселническа вълна през 1943 г. Настанява се в София и работи в дирекция "Печат" в Министерство на информацията, в Българската телеграфна агенция като редактор с унгарски и румънски език и кореспондент на румънската агенция "Аджерпрес". За дългогодишната си дейност в БТА получава наградата "Златно перо", а от унгарската телеграфна агенция MTI - отличието "Почетен член". При едно от честванията на Чипровското въстание е награден с медал "Петър Парчевич". От Агенцията на българите в чужбина е удостоен с медал "Иван Вазов" за цялостната му дейност за духовно приобщаване на банатските българи към родината.
Неотдавна излезе и стихосбирката му "Младежки спомени", включваща негови творби от периода 1929-1935 г. и 1991 -1996 г. Инициативата за издаването й е на културната фондация "PG 33" от Стар Бешенов, най-голямото село на банатските българи в Румъния.
Стихотворенията в книгата са обединени от носталгия към родното място. Дълбоко в гънките на строфите пулсира чувството на жалост за раздялата с родината. Отново и отново поетът ще се връща в мислите към родния Банат, ще броди из улиците на Винга, ще гледа с насълзен поглед двете кули на исполинската църква и ще повтаря като заклинание стиховете си, посветени на родния край.
Преселниците умеят да "разговарят" със своите сънародници в новите места; с оставащите в родните села; с различните култури, който срещат по пътя си, да се връщат към спомените. Защото трябва да да се сподели всичко, да се запази изгубеното, въпреки несигурния променящ се свят. Терзанията на пътуващата душа, която се измъчва от чувство за вина и моли за прошка намират покой в единението с родното, където с тихите стъпки на майка и баща, със звука на камбаните, всичко се събира в едно.
Вплитат се стари легенди и нови истории, животът на продължава, независимо от всички изпитания и изкушения. Все пак нещо оцелява, нещо се движи и напредва към светлината, въпреки мъките и терзанията.
И макар да ти се струва, че разсъмване не може да има, защото всичко е изстрадано, а злото на разрушението и забравата е надвиснало над главите ни, все пак ще дойде светлото бъдеще, в което вярваме всички.
Фактът, че се появяват книги като тази на Антон Лебанов, че някой се сеща и оценява направеното, е показател, че мостовете между миналото и бъдещето продължават да се градят и проправят.
Стихотворение на Лебанов, написано на латиница и посветено на България- Какво е усещането при досега с толкова отдавна очакваната книга?
- Да, макар и след толкова дълго очакване, съм удовлетворен, че книгата ми видя бял свят. Радостта ми е двойна, тъй като и едно друго издателство в Банат (Дружеството на българите) също издаде книгата ми. Това издание, ще бъде представено в София през есента.
- Как оценявате жеста на членовете на културната фондация, издала книгата ви?
- Изключително високо.
- Каква е равносметката след близо 94 години живот? За какво съжалявате, с какво се гордеете?
- Мога да кажа, че животът ми беше пълноценен, изпълнен с работа в полза на банатските българи и като журналист в България.
- Какво ви дадоха и какво ви отнеха годините, които посветихте на сънародниците от Банат?
- За мен беше не само дълг, но и удоволствие да работя за интересите на тази общност. Тази дейност не ми отне нищо, напротив - достави ми само радост.
- Какво ви доведе в България - родолюбие, авантюризъм, търсене на по-добра реализация?
- Доведе ме желанието да работя в собствената си родина. И, разбира се, да постигна по-добра реализация. Очакванията ми се оправдаха, но трябва да призная, че ми беше доста трудно. В началото преживяхме силна носталгия. Бяхме оставили родителите си в Банат. И на мен, и на съпругата ми ни беше мъчно за родното място. Даже и днес все още си мисля за него...
- Как се опазихте от съблазънта и не членувахте в нито една партия? Изискваше ли това някакви жертви?
- За мен и семейството ми членуването в каквато и да е партия никога не е стояло на дневен ред и затова не е изисквало никаква жертва.
- Къде е родината за вас? Проблемът с представата за "у дома" - къде бихте искали да се връщате, да е пристанът за душата ви?
- За мен и семейството ми родината е тук, в България. "У дома" е тук в моята България.
......
Na krája na státija ima i idin mlogu hubanći komentár:ryadkost sa takiva patrioti....
posted by Nick at 8:40 AM
0 Comments:
Post a Comment
<< Home