Sunday, February 13, 2011

603

Dve interesni státiji za Eusebius Fermendžin ud bloga na dr. Penka Pejkovska, istorik (http://penkapeykovska.blogspot.com/p/eusebius-fermendzsin_14.html)

Еузебиус Ферменджин
в унгарската историография

Пенка Пейковска / 2005
През втората половина на ХІХ в. историците от францисканския орден усилено проучват миналото на южнославянския католицизъм. Сред тях най-видния изследовател на българския католицизъм е банатският българин Еусебиус Ферменджин[1] - член на Ордена на Св. Франциск. В научното си дело Ферменджин следва традициите на българската католическа книжовна школа, която през втората половина на ХІХ в. се развива в условията на унгарската книжовна среда. В Унгария той считан за един от най-значимите южнославянски учени на своето време, отличен познавач на павликяните в България и в Унгария и на южнославянската история[2].
Документалното наследство на унгарския историк и политик Лайош Талоци, макар и твърде бегло разкрива творческите връзки на двамата историци. Талоци споменава името на Ферменджин за пръв път в дневника си през юли 1890 г., когато се срещат в Дубровник по време на историческите си проучвания в тамошните архиви[3]. Написаното от Талоци в критична рецензия за книгата на Ферменджин "Acta Bosnae... ecclesiastica" (Zagrabaiaie, 1892)[4]. дава основание да се предположи, че познанството им датира от времето, когато Талоци работи в Унгарския на ционален архив - 1878-1884 г. "Сигурно повечето от колегите в Националния архив си спомнят за онзи францискански монах с аскетична външност, който съвсем скромно изучаваше сбиркитени. По онова време можехме да видим двама унгарски българи да работят заедно - Михай Карадена[5], най-добре пишещият служител на Националния архив, и споменатият монах Еузебиус Ферменджин"[6], така пише Талоци. Ръкописите на Ферменджин свидетелстват, че през 70-те години на ХІХ в. той вече събира исторически сведения за българския католицизъм[7]; издирва извори за историята на българските францисканци и през 80-те години, когато е хроникьор на целия францискански орден. Отец Ферменджин подготвя 25-ия том на Вадинговите анали[8] и работи усилено в архивите и библиотеките на Унгария, Италия, Далмация, Босна. През 1887 г. в Загреб излиза "Acta Bulgariae... ecclesiastica"[9] - пълна сбирка на писмата и докладите на българските католически свещеници до Конгрегацията за разпространение на вярата в Рим. В рецензията си Талоци е много критичен към "Acta Bulg. eccl.": не одобрява начина, по който Ферменджин обнародва изворите, в частност това, че анотациите на документите са непълни, че в увода авторът не очертава целите и методиката на труда си, че "смесва църковните и светските дела". Въпреки това един от най-добрите специалисти по балканска история в Австро-Унгария признава голямата историческа стойност на труда на Ферменджин и му дава висока оценка: "Мното от тях [обнародваните документи] са истински бисери за историята на католицизма и въобще за историята на религията на Балканския полуостров през ХVІ-ХVІІІ в. ... Без тях не бихме разбрали обществото на Балканите и в Дунавския басейн от времето на османското владичество"[10], пише Талоци за изворите, включени в книгата.
В средата на 90-те години на ХІХ в. по повод на изследванията си Лайош Талоци се допитва до Еузебиус Ферменджин за наличието на извори за унгарската история и за унгарско-босненските връзки в италианските архиви и във Ватикана[11]. По това време Ферменджин е вече провинциален дефинитор, отговарящ за хранцисканските манастири в целия свят и признат авторитет по история на южнославянския католицизъм...
_________________________
Бележки
[1] Еузебиус Ферменджин със светско име Мартин Луков Ферменджин (1845, Винга - 1897, Нашице, Хърв.); историк, член на Загребската академия на науките (1890). потомък на български преселници във винга. В Ордена постъпва на 17 години. Учи във Францисканския манастир в радна и във виенския университет. От 1868 г. до 1878 г. е монах във францисканските манастири във винга, Радна и Вуковар; учител във францисканското училище в Бая . Живее в Рим от 1883 г.
[2] P. Peykovska, Fermendzsin Ozseb és a magyar történetírás. - In: A magyar müvelődés és a kereszténység. Budapest-Szeged, 1998, Vol. II., p. 907-911.
[3] OSZKK, Quart. Hung., Vol. I., 302.
[4] Ll-l [Thalloczy Lajos], Fermendzsin Eusebius, Acta Bosnae. - Szazadok, 1893, pp. 609-622.
[5] Михай Карадена (1842-1888) - учител в училище в четвърти район на Будапеща (1877-1879). След това работи в Унгарския национален архив. Автора на: Magyarorszag hiteles helyeinek leveltaraiban orzott hercegi, grofi, baroi es nemesi okleveleinek jegyzeke. Bp., 1887.
[6] Ll-l [Thalloczy Lajos], Fermendzsin E...., Szazadok, 1893, p. 609.
[7] П. Пейковска, Неизвестен ръковпис на Е. Ферменджин аз чипровското въстание и банатските българи. - Архивен преглед, 1989, № 3, с. 229-234.
[8] E. Fermendzin, Annales Minorum. Vol. XXV. Quaracchi, 1886.
[9] Acta Bulgariae ecclesiastica ab a. 1565 usque ad 1799, collegit et digessit P. Fr. Eusebius Fermendzin ordinis S. Francisci. - Monumenta Spectanta historiam Slavorum meridionalium, 18, Zagrabiae, 1887.
[10] Ll-l [Thalloczy Lajos], Fermendzsin E...., Szazadok, 1893, p. 609.
[11] OSZK, Levelestar, F IX/300, f. 1, 2, 3. Писма от Е. Ферменджин до Л. Талоци, 20.05.1894-14.10.1895.
_________________________
Публикувано в: П. Пейковска, Българо-унгарски научни взаимоотношения (ХІХ-средата на ХХ в.). С., 2005, с. 83-84.
Гробът на От. Е. Ферменджин и паметникът на заслужилите братя-францисканци в Нашице, Хърватия.

===============================
Неизвестен ръкопис на Еузебиус Ферменджин за Чипровското въстание и банатските българи
Пенка Пейковска / 1989

Когато търсим да открием огнищата на нашия исторически живот през съдбоносната за националното ни съществуване епоха на османското владичество, не можем да не насочим погледа си към Чипровци. Неговото историческо битие далеч надхвърля границите на местната история. През втората половина на седемнадесетото столетие това селище в Западна България става център на най-голямото дотогава антиосманско въстаническо движение. Зверското потушаване на Чипровското въстание е причина да се изселят значителен брой българи католици, които впоследствие след множество скитания се заселват в Банат. Историците на българския етнос посочват банатските българи наред с бесарабските и малоазийските като една от най-устойчивите български етнически грлупи, трайно запазила своето народностно самосъзнание, език и култура.
Непубликувани произведения и документи на известни културни дейци от банатските българи през ХVІІІ-ХІХ в. дават ценен материал на изследователите, занимаващи се с въпросите на българската етническа и културна история през Възраждането. Един от тях е Еузебиус Ферменджин - потомък на български преселници във Винга, монах от ордена на Францисканците[1]. Поради изключителната му ерудираност генералът на ордена в Рима го провъзгласява за негов хроникьор и му възлага да напише 25-ия том от известния летопис на Лукач Вадинг. С цел да събере исторически материали за това издание Ферменджин пропътува Европа, Египет, Палестина и Предна Азия. В продължение на петнайсет години той упорито издрива документи в библиотеките на Италия, Унгария, Галиция, Босна, Албания, Далмация и Палестина. Особено старателно работи в архива на Ватикана, където намира материали за българските францисканци.
Интересът на Ферменджин към българската история, в частност към историята на банатските българи, не е случаен. Той е резултат от общия процес на национално самосъзнание на българите през Възраждането. Неговите сборници от документи са ценни от гледна точка на църковната, демографската и културната история. Проучването на творчеството му е особено важна задача днес, когато учените се стремят да намерят точното място на католицизма в българския културно-исторически процес. Още повече, че става дума за учен от сериозна величина, чието творчество е малко популярно у нас. Неговите трудове не са проучени изчерпателно и цялостно. Някои наши историци като проф. Иван Дуйчев и Карол Телбизов познават работите на Ферменджин (главно Acta Bul. eccl.[2]) и ги цитират. В края на ХІХ в. бележитият български филолог Любомир Милетич описва заселването на католиците българи в Банат и в трудовете си често цитира Ферменджин; дори представя Acta Bul. eccl. в отделни статии[3]. Творчеството на Ферменджин разглежда и Петър Коледаров в своя работа от 1938 г. Той подчертава ролята му в културния живот на банатските българи като единствения значителен учен през последните тридесет години на ХІХ в.[4] От тази гледна точка го споменава и Петър Чолов в книгата си "Чипровското въстание 1688-1988" (С., 1988). Време е подробно да се изследва и преосмисли творчеството на Ферменджин, да се намери истинското му място в българската историография.
Особена стойност за на е ръкописното наследство на Ферменджин, съхранявано в Будапещенския и Дьондьошкия францискански архив. В края на 70-те години на ХХ в. нашият езиковед Цанко Младенов[5] издирва в унгарските архиви паметници от средновековието, които да обогатят историята на българския език. В резултат на извършената от него изследователска работа в Националното орхивохранилище за чуждестранни микрофилми към ЦДИА постъпва част от най-ценните ръкописи на Ферменджин. Според Ц. Младенов архивът на Ферменджин възлиза общо на седем тома. Това са преписи на латински, италиански и български текстове, които обхващат различни периоди от изследователската дейност на ученияи отразяват документи, намиращи се в Италия, Унгария, Румъния и другаде, чиито оригинали днес вече е трудно да бъдат издирени. 
В настоящата работа ще се прем на неизвестен досега у нас ръкопис на Ферменджин от периода на дейността му във Вуковар, който заедно с другите неиздадени негови документи може да окаже неоценима помощ на нашата историография. Дтава дума за ръкописа със заглавие "ADVERSARIA. Tom I. hic adnotata sunt mulsa, qua ego, adhulc clericic. Theol. Studemanno 1868, tempore feriarum, collegi, descripsi vele (...)"[6], написан през 1872 г. в младежките му години. Вероятно Ферменджин е събирал материалите между 1868 и 1872 г. по времето, когато е служил в манастирите във Винга, Радна и Вуковар. В тома, съдържащ 217 ръкописни страници с извори на латински, босненски и унгарски език, има интересни сведения за Чипровското въстание и за последното преселение на католиците българи от Чипровско. Тези документи разкриват различни страни от духовния живот, материалната култура и бита на банатските българи. Тук накратко ще представим откъс (от 77 до 89 страница) от този ръкописна унгарски език, който обобщава историята на заселването на българите - католици в Банат и тяхната съдба през ХVІІІ в. въз основа на унгарски архивни документи. (От бележките към текста става ясно, че авторът е работил в архива на Чанадската епархия.) Не се спираме подробно на събитията, отразени в разглеждания откъс, тъй като те са представени от проф. Л. Милетич по сведения на Acta Bulg. eccl. в студияата му "Заселението на католшките българи в Седмиградско и Банат" (Сб. НУНК, 1897, кн. ХІV) и не се отличават съществено от тези в ръкописа. Цитираме само най-интересните и непознатите моменти от откъса[7]. Той може да бъде условно разделен на две части. Първата част коментира историята на преселението на чипровчани от края на ХVІІ и началото на ХVІІІ в. Схемата на съдържанието й е следната:
а) Уводните изречения се отнася до по-ранните преселния (от ХІV в.) на българи в Унгария. Всъщност те са цитат от студията на видния унгарски писател и публицист Ласло Горове "A bansagi bolgaroknak hajdani es mostano allapotuk" ["Някогашното и сегашното положение на банатските българи"] , която е публикувана през 1837 г. в поредицата "Tudomanyos Gyujtemeny" ["Научна сбирка"].
б) Следва кратко описание на Чипровското въстание, което доказва, че то е било тясно свързано с войната на Свещения съюз срещу Османската империя, избухнала през 1683 г. и завършила през 1699 г.
"Не издържайки повече тежестта на турското иго, с надежди, че австрийските кралски войски ще ги подпомогнат те [българските католици] нападнали турците смело и решително, (...) от друга страна (...) героят, принци Евгений Савойски. - В първия момент българите, които се борели за свободата си, успели да извоюват много победи над турците, но после, тъй като отпаднала очакваната помощ, защото императорските войски били заети другаде, настъпил обрат във военните действия. Турците нападнали с ужасяващ гняв и преобладаващи сили вече оределите редици на българите и разбили отрядите им[8]".
Всъщност според плановете на австрийското командване Чипровското въстание трябвало да улесни вастъплението на австрийските войски по дунавското направление и да доведе до откъсване на дунавските княжества. След овладяването на Северна България се предвиждало австрийските войски да проникнат в Маришката долина и да развият успеха в направление към Одрин. В хода на събитията обаче австрийското командване се отказало от този план и оставило българските въстаници на собствената им съдба[9].
След потушаването на въстанието турските власти обявили жителите на бунтовните селища извън закона и много чипровчани потърсили убежище в далечни земи. По-нататък в откъса се споменава преселението им в Албания и Малка Влахия, поканата на император Леополд І от 1699 г. към албанските българи да се заселят в унгарските провинции и грамотата му от 1700 г. за предоставяне на привилагии и на място за заселване в Алвинц[10]. Ферменджин е обобщил тези събития по сведения на ръкопис, чиито автор се нарича Й. Х. Куммер.
в) След това въз основа на най-старата бешеньовска кръщелна книга той описва преселването на чипровчани от Малка Влахия в Банат след Австрийско турската война от 1737 г. Тази война, от която българските бежанци очаквали избавление, завършила с неуспех за Австрия. За да се спасят от нахлулите през Дунава турци, чипровчани начело с епископ Никола Станиславов преминали в Трансилвания. "Според традицията - пише Ферменджин - турците се опитвали по всякакъв начин да осуетят това решение и преследвали и измъчвали преселниците"[11].
Авторът споменава, че според твърденията на възрастни хора, "когато се изисквало предаването на пленниците, турците не изпълнявали молбата, докато съответният род не събере толкова килограма злато и сребро, колкототежал самият пленник. Но сигурно това са само празни приказки - израз на горчивото турско робство и на тяхното [на българските преселници] някогашно богатство"[12] - предполага Ферменджин.
От начина, по който са предадени събитията, може да се направи извод, че историкът е познавал или бешеньовската епархиална история, или нейния източник.
г) Следва описание на събития от ІХ в., които се отнасят до покръстването на българите. Тази ретроспекция е направена във връзка с "необоснованото" според Ферменджин твърдение, че "администрацията приела в страната скитащите се българи само при условие, че преминат в лоното на римокатолическата църква"[13]. Тук авторът не отбелязва откъде е черпил сведенията си.
д) В края на първата част на откъса той описва последния етап от преселването на чипровчани - трайното им установяване във Винга, Бешеньов и Ловрин. Ферменджин подчертава някои характерни за банатските българи чертикато силната им набожност и национално самосъзнание: "Тукашният народ и до днес с уважение пази древното си име и смята името 'павликяни' за тъждествено с българи"[14].
Откъсът представлява интерес и от етнографска гледна точка. Той дава представа за поминъка и за бита на бешеньовските българи: "земеделието и животновъдството им били толкова производителни, че нерядко при тях идвали търговци и купувачи от цяла Виена"[15]. Освен това Ферменджин споменава, че по време на преселението си българите живеели в землянки и едва, когато опасностите преминали, те започнали да си строят къщи: стените изплитали от пръти, като отвън и отвътре ги измазвали с глина. "През август същата година [1738] най-после преминала опасността [чумата]; тогава българите излезли от землянките си и тъй като небето им изпратило смърт, за спасението си те се заели с построяването на параклис, жилище за свещеника и къщи, полагайки основите на 172 къщи в днешния голям земеделски град Бешеньов"[16]. Цитираният откъс е интересен, защото дава един своеборазен отговор на въпроса за предназначението и изключителното дълголетие на землянката като жилищна форма на Балканите - показва връзката й с турските набези[17].
Към тази първа част на ръкописа принадлежи и написаната в началото на основния текст под формата на бележка биография на никополския епископ Никола Станиславов през 1725 г., когато е бил ръкоположен за такъв от папата. Ферменджин е използвал протокол от Чанадския архив[15].
Втората част на откъса коментира религиозните и културните дела на бешеньовските българи.
а) Авторът подробно описва дейността на бешеньовските енорийски свещеници Блазиус Мили, Марк Милошевич, Павел Юраш, Йожеф Елшек, Никола Касил, Михай Янчо, Дьод Фаркаш, Имре Хадмаши, Андрей Блажовски и Павел Радович. Вероятно и в този случай Ферменджин е използвал бешеньовската епархиална история. Но от текста става ясно, че той не е черпил данните само от един извор. Ферменджин споменава и други два интересни, заслужаващи внимание документи. Единият от тях се отнася до известния енорийски свещеник Никола Касил. Той "издействал от римската пропаганда редовно да се обучава по един български младеж, който след това да проповядва на родния си език. Даже изпратил един в Рим - Карой Ганчов..." Във връзка с това Ферменджин споменава запазена бележка на Касил, в която "той настоятелно моли наследниците си да не забравят милостта на апостолския престол"[19]. Другият документ се свързва с името на Вуко де Бранко - каноник и вешенцки енорийски свещеник, който се струмял да издейства за Бешеньов привилегиите на земеделски град. "Съхраняващият се в архива на Чанадската епархия документ без дата, с който се изискват привилегии и който излиза от перото на Вуко, само потвърждава отново величието на този великодушен, енергичен и гениален мъж", пише Ферменджин[20].
б) В последните няколко страници на текста авторът описва построяването на бешеньжвската църква (1801-1811), разноските по нея и богатата й подредба.
Представеният откъс от ръкописа на Ферменджин се състои от различни документи, споени от мнението или коментара на автора. Текстът съдържа някои неточности в датите и имената. Независимо от това откъсът е изграден логически благодарение на способността на Ферменджин да обобщава. Той представлява кратка история на Чипровското въстание и на преселнието на чипровчани в Банат; представя бита и културния живот на бантските българи от Бешеньов, религиозните дела на бешеньовските енорийски свещеници. И така дава възможност въпросът за Чипровското въстание и за банатските българи да се осветли не само от гледна точка на историята и културата, но и от гледна точка на българската етническа история; да се изтъкне ролята на въстанието като политически фактор в извършилите се през ХVІІ в. у нас етнически процеси. Този ръкопис на Ферменджин изисква подробно проучване и във връзка с Acta Bulg.eccl., защото вероятно при написването й авторът е ицползвал някои данни от Adversaria.
_________________________
Бележки
[1] Е. Ферменджин (1845, Винга - 1897, Нашице); светско име на Мартин Луков Ферменджин. Завършва богословски университет във Виена. Учител по теология в Бая. След 1882 г. общ съветник на францисканския орден в Рим. Написал: Acta Bulgariae ellesiastica (1887), Acta Bosnae, potissimum ecclesiastica (1893). През 1890 г. избран за член на Хърватската академия на науките.
[2] Пълно събрание на писмата и докладите на българските католически свещеници до Конгрегацията за разпространение на вярата в Рим. съдържа 265 документа, от който две трети са от български произход.
[3] Л. милетич, Из историята на българската католишка пропаганда през ХVІІ в. - Български преглед І, 1894, кн. 10-11; Новите известия на Н. Зентова за П. Парчевич и времето му. - Български преглед ІІІ, 1896, кн. 9-10.
[4] П. коледаров, Духовният живот на българите в Банатско. - Славянска беседа ІІ, 1938, кн. 4, с. 161-162.
[5] По това време български лектор в катедрата по славянска филология в Будапещенския университет. Той обобщава резултатите от издирванията си в статията "Български податки в унгарските архиви" (обнародвана в сборника "българо-унгарски културни взаимоотношения". С., 1980, с. 338-362).
[6] Budapesti Ferences Leveltar, Fermendzsin, Adversaria. Vukovarini. 1872. IV. 6; ЦДИА, КМФ 11, инв. № 596/2.
[7] В цитатите с многоточие и скоби са отберязани неясните по смисъл думи.
[8]
[9] Б. Чолпанов, Военните действия по време на Чипровското въстание. - В: Чипровци 1688-1968. С., 1971, с. 53.
[10] В политиката си спрямо преселниците австрийското правителство се ръководело от обстоятелството, че българският елемент със своето трудолюбие и предприемчив търговски дух може да помогне за икономическото издигане на окупиранат област.
[11]
[12]
[13] Fermendzsin, Adversaria, 1871, p. 81.
[14]
[15]
[16]
[17] В този аспект се изказва и унгарският етнограф И. Дьорфи, който отбелязва, че по време на татарските набези в Унгария строителството на къщи отстъпва място на землянките.
[18] Protocoll Defunkt. Cattedral., Ecol. Csand. pag. 1; Fermendzsin, Adversaria, 1871, p. 77.
[19] Fermendzsin, Adversaria, 1871, p. 85.
[20] Fermendzsin, Adversaria, 1871, p. 84-95.
________________________
Публикувано в: Архивен преглед, 1989, № 3, с. 229-234.

0 Comments:

Post a Comment

Links to this post:

Create a Link

<< Home