Wednesday, August 04, 2010

558

Jáni Négjva mu ij naučil sas hubavi iznenádi.
I tozi pać toj ij nameril neštu mlogu interesnu u Internet: spomenete na Anton Lebanov svazani sas uslubudevanjétu na balgarsći plennici ud Timišvár.
Pu kaćétu zabelezva i toj, makár či tazi istorija ij zadosta puznáta (http://bulgari-istoria-2010.com/booksBG/B_Njagulov_Voenoplenici_1941.pdf), to du sigá ni smi znájali, či ima i svetičita ud tazi dugadjája.
Zaradi tuj, ugvádem i tuka tazi státija, a kojtu žéli, moži da si iztagli i originála ud na www.vi-books.com/vis/vis8/vis8.2/VS-2_08.pdf.
* * *
Спомени на Антон Николов Лебанов
IN MEMORIAM
На 3 март 2008 г. почина Антон Лебанов, поет, редактор, преводач, човек, известен със своята обществена и културна дейност и в Банат, и в България. Краят на неговия живот съвпадна с времето на създаването на Архивната сбирка на Македонския научен институт. Сред документите открих спомените на Антон Лебанов за освобождаването на българските пленници от Македония и Югославски Банат от германски плен в Тимишоара, които допълваха публикациите за тази патриотична инициатива на банатските българи от Винга и Стар Бешанов1. Нямах възможността да познавам лично господин Лебанов, но се запознах с неговата личност и дейност посредством поместените по-долу редове. Написаните от ръката му сцени за пролетта на 1941 г. отново ми на-помниха за дълга към родните корени, за човечността и за морала, понятия, за които се сещаме в минутите за последно сбогом, но които са неотменима част от един дос-тойно изживян живот.
Спомените са написани на машина, в осем страници и са прид-ружени с 5 снимки с описание от автора2. Предавам ги без изменения и някакви бележки, защото те не се нуждаят от това. Благодаря на госпожа Пенчева, дъщеря на Антон Лебанов, за предоставянето на не-говата снимка за Архива на МНИ.
По всяка вероятност спомените, написани през 1987 г., са по молба на членове на културно-просветното дружество „Владимир Поптомов“, които в тези години не преставаха да събират ценни свидетелства за миналото на българите извън границите на държавата България.

Елена Булгарчева, Д.А. „Архиви“
* * *
Антон Николов Лебанов
КАК БЕ ОСВОБОДЕНА ГРУПА БЪЛГАРИ ОТ МАКЕДОНИЯ И ЮГОСЛАВСКИ БАНАТ ОТ ГЕРМАНСКИ ПЛЕН

Роден съм на 14 ноември 1912 г. в с. Винга – Банат – Румъния (преди 1918 година Австро-Унгария). Завърших гимназия в гр. Тимишоара и юридически факултет в гр. Клуж. Стажувах като адвокат в с. Винга, което тогава бе околийски център с околийски съд. От 1 юни 1941 до 15 октомври 1943 година имах самостоятелна адвокатска кантора в родното ми село Винга. От 1935 година заедно с Карол Телбизов издавахме българския вестник „Банатски български гласник“, орган на българското малцинство в Банат, излизащ в гр. Тимишоара. Тогава бях негов отговорен редактор. След преселването на Карол Телбизов в България (1940) издавах сам вестника и бях негов главен редактор. През октомври 1943 г., по силата на Крайовската спогодба от 1940 г. се преселих със семейството си в България. Тук работих в бившето министерство на информацията и в Българската телеграфна агенция до 1976 г., когато се пенсионирах. В БТА бях редактор, занимаващ се с унгарския и румънския печат.
* * *
С тези спомени искам да разкажа заедно интересно според мен събитие, а именно как бяха освободени близо 1.200 българи от Македония и Югославски Банат от германски плен.
Както е известно, на 6 април 1941 г. нацистка Германия нападна Югославия и за около една седмица я окупира. Тогава аз живеех в с. Винга – Румъния. Около 20 април 1941 г. късно следобед получих една бележка, адресирана до главния редактор на в. „Банатски български гласник“. В нея се съдържаше приблизително следното: „Група българи от Македония и Банат се намираме в германски пленнически лагер в гр. Тимишоара. Молим, направете всичко възможно да бъдем освободени, защото в противен случай ще ни откарат заедно с пленниците – сърби, в Германия. От името на пленниците българи с уважение инж. Иванов“.
След като прочетох бележката, се сетих, че бях чел преди два дена в излизащия в гр. Тимишоара румънски следобеден вестник, че в града бяха освободени югославски пленници от румънски и унгарски произход. На следващия ден заминах с първия влак за окръжния град Тимишоара, намиращ се на 30 км от родното ми село Винга. С големи усилия успях да намеря германския пленнически лагер. На входа му стоеше въоръжен германски часовой с куче до него. Обясних му защо съм дошъл и че искам да говоря с коменданта на лагера във връзка с българските пленници. Той категорично отказа да ме пусне при коменданта, защото имало строга заповед да не пуска никого при него. Обяснявах му, че въпросът е много важен, но той беше непреклонен. Умувах какво да предприема и реших да отида в седалището на унгарската партия в града, като смятах, че тя може би е участвала по някакъв начин в освобождаването на унгарските пленници от югославската армия. Там срещнах един мой колега, член на ръководството на партията – д-р З. Оберст. Разказах му защо съм тук в града, но не ме пускат в лагера при коменданта. Той веднага ме успокои и каза, че ще дойде с мен да ме вкара при коменданта, който се казваше капитан Хартман. „Познавам го добре – каза той, – нали освободихме пленниците от унгарски произход в югославската армия“. Така и стана. Явихме се веднага при капитан Хартман. Аз му се представих кой съм и защо съм дошъл. Настоявах да бъдат освободени и пленниците от български произход. Капитанът, който не беше от най-любезните хора, ми каза, че няма нищо против освобождаването на българските пленници, но ми дава тридневен срок за приемането им. Те бяха от Македония и Югославски Банат и бяха пле-нени от германската армия по време на операцията в Югославия. Аз му обясних, че ние, банатските българи сме малцинство тук, в Румъния и ние не можем да ги приемем, няма какво да правим с тях, но му обещах, че ще направя всичко възможно да съобщя на българската легация в Букурещ да изпратят служебно лице от България, което да приеме пленниците. Капитанът се съгласи с моето предложение, но отново ми напомни, че ми дава тридневен срок. В противен случай пленниците ще бъ-дат изпратени в Германия.
Пленниците, изглежда, бяха научили за моето прис-тигане в лагера и за срещата ми с коменданта, защото при излизането ми по оградата на лагера бяха се стру-пали много пленници и ми заявиха, че те са българи от Македония, и ме молеха да направя всичко възможно за тяхното освобождаване. Единият от тях се представи за инж. Иванов, който ми изпратил бележката. Те научили от пленниците – банатски българи, че съществува български вестник тук, и затова ми изпратиха бележката. Аз им казах какво съм говорил с коменданта и те се зарадваха извънредно много. Инж. Иванов протегна ръка през оградата, за да ми даде пари да взема самолет за Букурещ, казах им, че не им искам парите (даже не видях какви бяха парите – югославски или румънски), защото аз ще действам по по-бърз начин, а самолет за Букурещ има чак на следващия ден. Напускайки лагера, се отправих направо към телефонната палата в гр. Тимишоара и поръчах разговор с легацията в Букурещ. Скоро получих връзка и поисках да говоря с пълномощния министър Петров – Чомаков, когото познавах от по-рано. Осведомих го за положението и му заявих, че българската легация и ние ще носим сега отговорност, ако стане нещо неприятно с българските пленници. Той се съгласи с мен и с флегматичния си глас обеща веднага да съобщи в София и да иска да изпратят човек да приеме пленниците. Те казваха непрекъснато, че са българи от Македония. Дали го правеха от дълбоко убеждение, или от интерес да не бъдат изпратени в Германия, не мога да твърдя. Вър-нах се отново в лагера и съобщих на пленниците, че съм говорил с пълномощния министър и че той е обещал да направи всичко, каквото трябва, както искахме ние, т.е. да съобщи в София за случая. Пленниците се зарадваха много и се успокоиха, защото се тревожеха извънредно много да не бъдат изпратени заедно със сърбите в Германия. Разпитвах ги как са тук в лагера, те ми отговориха, че са гладни, оплакваха се също така, че всеки ден ги водят на работа край гр. Тимишоара, където се строяха дървени бараки. Аз ги успокоявах, че докато ги водят на работа, няма страшно.
Аз реших след това да си взема стая в хотел, за да бъда непрекъснато в контакт с пленниците, за да успее нашата акция за освобождаването им. Същата вечер се обадих на съпругата ми в с. Винга да съобщи на младежта положението и да образуват групи – момчета и момичета – и тръгнат из селото с каруци да събират помощи за гладуващите пленници: да събират хляб, сланина, цигари, сапун, кой каквото желае, защото пленниците гладуват в лагера. Същото съобщих и в друго българско село в Банат – в с. Бешенов.
На следващия ден се явих отново при коменданта и му съобщих, че съм направил всичко необходимо да дойде служебно лице от България да приеме българските плен-ници. Вярвам, че скоро ще пристигне такова лице. Тридневният срок, естествено, изтече и аз се явих отново при коменданта да му поискам нов срок. Той ми даде нови три дни. Тогава никой не знаеше и предполагаше за какво са предназначени бараките, които строяха нашите пленници. Впоследствие узнахме, че те били предназначени за наста-няване на съветски пленници.
Комендантът разреши – по мое искане – в лагера да бъдат раздадени помощи на пленниците от банатските българи в Румъния. След два дни в лагера пристигнаха две натоварени с храна каруци от с. Винга – със самуни банатски хляб, сланина, цигари, сапун и др. На следва-щия ден натоварена с храни каруца пристигна и от с. Бе-шенов. Радостта на пленниците беше неописуема.
Почти всеки ден се интересувах по телефона дали не е пристигнал някой от София, за да приеме нетърпеливите пленници, защото и вторият срок скоро ще изтече. Отгово-рът на пълномощния министър Петров – Чомаков (малкото му име забравих) беше все отрицателен. Каза ми, че той е съобщил веднага случая в София, но досега през Букурещ такова лице с направление Тимишоара не е минало.
Може би на шестия–седмия ден по обед пристигам в лагера и група пленници ме посрещат с новината, че е пристигнал един офицер от София, който дошъл през Бел-град, а не през Букурещ. Влизам в лагера и действително виждам български офицер, опасан със сабя, да дава ня-какви инструкции на група пленници. Той е подбрал по-образованите от тях и те в един навес в двора на лагера съставяха някакви списъци. Аз му се представих и той се представи като капитан Генчев от Министерството на войната в София. Пристигнал е, за да приеме българите пленници от Македония. Аз му казах, че освен българи от Македония и тук има и българи пленници от Югославски Банат, също пленени в югославската армия. Разхождайки се пред масичките в навеса, капитан Генчев ми заяви, че е изпратен да приеме българите от Македония, а не и тези от Югославски Банат. (След първата световна война об-ластта Банат бе разделена между Югославия и Румъния.) Аз му възразих, че всички тези пленници са българи и не трябва и не е правилно да се прави разлика между тях. До-колкото си спомням, от Македония българите пленници бяха 1050 души, а от Банат 150 души. Протестирах срещу това негово тълкуване да прави разлика между намиращи-те се в лагера българи, защото ние, банатските българи от Румъния, се застъпвахме за всички българи, независимо от кой край на Югославия са те. От българските села в Ру-мъния ние събирахме и раздавахме помощи за всички бъл-гари, не правехме разлика между тях и затова и той няма право да прави такава разлика. (Повечето от пленниците бяха пленени от германците, когато те са се отправяли до своите части в югославската армия. Много от тях бяха в цивилно облекло, нестигнали още до частите си.) Но капитан Генчев продължаваше да упорства надменно, че нямал заповед, нямал нареждане да приеме банатските българи. Аз упорито настоявах, но той беше категоричен, непрек-лонен. „Питам ви за последен път ще приемете ли банатс-ките българи, или не“ – казах му аз. Той пак отговори отрицателно, на което аз му отговорих: „Вие ще съжалявате за това“. Той ме погледна учудено и злобно – каза, че как така ще съжалява за това той. Още един път му казах, че ще съжалява, и си излязох от лагера. Отидох направо на телефона и поръчах отново легацията в Букурещ. Това беше по обед. Съобщих на Петров – Чомаков, че е пристигнал офицер от София, но през Белград и че не иска да приеме пленниците от банатски български произход, отказва категорически, казва, че няма заповед за това. От името на Българското народно общество, на което бях и подпредседател, и от името на всички българи от Банат поисках от Петров – Чомаков да изпрати с първия влак военния аташе майор Методи Чавдаров в гр. Тимишоара. Следобед се върнах отново в лагера доволен, този път, за да успокоя банатските българи, които междувременно узнаха за становището на капитан Генчев. Влязох в лагера, а капитан Генчев ме посрещна на нож: „Какво направихте вие?“. Нищо лошо не съм направил, само изпълнявам съвестно дълга си, защото вие България не искахте да изпълнявате своя – му отговорих аз. След като аз съм говорил по телефона с пълномощния министър Петров – Чомаков и капитан Генчев се е обаждал в Букурещ, в българската легация, за да съобщи, че е пристигнал в гр. Тимишоара да приеме пленниците българи. В същото време Петров – Чомаков му съобщил, че военният аташе майор Чавдаров ще замине с вечерния бърз влак за Тимишоара, за да приеме и пленниците от банатски български произход. Капитан Генчев, побеснял, започва да ми крещи и да се заканва, да ме заплашва. „Но вие, капитан Генчев, отказахте категорично да приемате банатските българи и аз от името на Българското народно общество в Банат и от името на всички банатски българи поисках да дойде друго служебно лице да приеме тези пленници. Какво лошо има в това?“ Той продължи да крещи и да нервничи. Аз го предупредих да се държи прилично и възпитано, защото се намира в чужда държава, а аз не съм нито български поданик, нито български войник, за да има право да говори с мене с такъв тон. „Ама знаете“… – искаше да каже, че той щял да ги приеме. Аз му отговорих: „Господин капитан, сега вече е късно, вие си изпросихте всичко това. Сега утре сутринта трябва заедно да отидем на гарата да посрещнем майор Чавдаров, на когото ще трябва и да козирувате“. Той още повече побесня. „Това е положението, драги капитане. Поисках от коменданта на лагера мерцедеса и утре сутринта ще ви взема от хотела да отидем на гарата“. (На коменданта също съобщих за пристигането на майор Чавдаров.)
Действително така и стана. Посрещнахме майора и се отправихме към лагера. От колата слязохме тримата. Радостта на пленниците бе голяма. Докато румънските власти отпуснат жп композиция за заминаването на плен-ниците, аз заведох коменданта на лагера, майор Чавдаров и капитан Генчев в родното ми село Винга, а след това и в съседния град Арад. През това време се сдобрихме с капитан Генчев, който бе принуден да признае, че аз съм постъпил правилно.
След завръщането ни от малката екскурзия вече се знаеше и денят на отпътуването на групата пленници, българи от Македония и Банат. По този случай дошли делегации, предимно от младежи от българските села на Румънски Банат, както и следващи в гр. Тимишоара български студенти, за да изпратят пленниците. В деня на заминаването им всички се строиха в двора на лаге-ра и след приветствието на майор Чавдаров групата в строй, начело с българския трибагреник (предполагам и с германско знаме) се отправи за гара Тимишоара и оттам през Букурещ – Русе заминаха за България, а оттам за домовете им в Македония и Банат. От София пленниците чрез тогавашните ежедневници изказаха горещата си благодарност на банатските българи за всичко онова, което те направиха за тяхното освобождаване от герман-ски плен. След завръщането им по домовете аз получа-вах дълго време писма и картички от бивши пленници, в които ми изказваха благодарността си за усилията ми, свързани с тяхното освобождаване.

Тук прилагам пет снимки.
Група пленници с банатска българска младеж от с. Винга

Майор Чавдаров, капитан Хартман и капитан Генчев с група банатски българи от с. Винга

Пленници със съпругата на Антон Лебанов и с Никола Лебанов

Българи– пленници, строени в двора на лагера преди заминаването им

Българи – пленници, строени в двора на лагера преди заминаването им за България

Тази е цялата истина, свързана с освобождаването на групата българи от Македония и Югославски Банат от германския пленнически лагер в гр. Тимишоара – Румъния.

София, 10 юни 1987 г. А. Лебанов

Бележки:
1. Нягулов, Бл. От Банат до Македония: Освобождаването на военнопленниците в Тимишоара през май 1941 г., МПр., 22, 1999, № 2, с. 81–90.
2. Спомените са намират под № 22 в: Архивна сбирка – Македонски научен институт (АСб –МНИ) I Регистър на спомените, автобиографичните и биографичните материали.

0 Comments:

Post a Comment

Links to this post:

Create a Link

<< Home